Новости от 23 февраля 2021 года из блога, посвященного практике в Европейском суде по правам человека ЕСПЧ
Постановление ЕСПЧ от 28 июля 2020 года делу "Моника Маковей против Румынии (Monica Macovei v. Romania)" (жалоба N 53028/14).
В 2014 году заявительнице была оказана помощь в подготовке жалобы. Впоследствии жалоба была коммуницирована Румынии.
По делу успешно рассмотрена жалоба на привлечение к ответственности за высказывания, содержащие утверждения о коррупции и направленные против определенных членов парламента, сделанные в подтверждение мнения о том, что должность члена парламента несовместима с работой юриста. По делу допущено нарушение требований статьи 10 Конвенции о защите прав человека и основных свобод.
ОБСТОЯТЕЛЬСТВА ДЕЛА
Заявительница, активный политический деятель, озвучила ряд высказываний, направленных против двух политиков из оппозиции (D.S. и V.P.), и эти высказывания появились в прессе. Высказывания касались некоторых действий V.P. и D.S. (оказание юридической помощи государственным компаниям из их избирательных округов), что, по ее мнению, являлось "типичным актом коррупции путем политического влияния". Вступившим в силу окончательным судебным решением Высокого суда кассации и правосудия Румынии заявительнице было предписано выплатить D.S. компенсацию вреда и опубликовать указанное решение за свой счет.
ВОПРОСЫ ПРАВА
По поводу соблюдения статьи 10 Конвенции. Высказывания заявительницы могли не только бросить тень на репутацию D.S., но и вызвать серьезное предубеждение в его адрес как в профессиональной, так и в социальной сфере. Следовательно, ее обвинения достигли требуемого уровня серьезности, способного причинить вред правам D.S., гарантированным статьей 8 Конвенции. В связи с этим Европейский Суд должен был проверить, обеспечили ли власти Румынии справедливый баланс между двумя гарантированными Конвенцией ценностями, а именно, с одной стороны, правом заявительницы на свободу выражения своего мнения, гарантированной статьей 10 Конвенции, и, с другой стороны, правом D.S. на уважение его репутации, предусмотренным статьей 8 Конвенции.
Критика в высказываниях заявительницы была направлена не на частные действия D.S., а, скорее, на его действия в качестве политика, то есть избранного в парламент представителя народа. В таком качестве поведение D.S. явно представляло законный интерес для общественности, и власти располагали особо ограниченной свободой усмотрения при оценке необходимости вмешательства в право заявительницы на свободу выражения мнения.
Суды Румынии в принципе находились в лучшем положении, чем международный суд, чтобы рассмотреть вопрос о намерениях, стоявших за обжалуемыми фразами и высказываниями, и, в частности, оценить, как общественность истолкует их и отреагирует на них. Однако апелляционные суды не привели убедительных оснований для своего вывода о том, что заявительница сообщила о фактах, не соответствующих действительности. Ввиду ограниченных объяснений в этом отношении Европейский Суд не был убежден подходом судов Румынии и не согласился с их решениями.
Учитывая формулировки высказываний заявительницы, объяснения из соответствующих газетных статей и противоречивые выводы судов Румынии, которые рассматривали спор, комментарии заявительницы содержали совокупность оценочных суждений и утверждений о фактах. Целью ее высказываний было использовать пример особенностей действий D.S. и V.P., которые, как она считала, являлись "типичным актом коррупции путем политического влияния" в контексте более широкой концепции конфликта интересов в поддержку постоянно продвигаемой заявительницей идеи, а именно принятия закона, который бы делал невозможным совмещение функций члена парламента и юриста. Таким образом, вопрос заключался в том, могла ли быть установлена достаточно точная и надежная фактическая база, пропорциональная характеру и степени высказываний и утверждений заявительницы.
Некоторые из высказываний заявительницы, например, касавшиеся особенностей поведения D.S., а именно предположительное подписание выгодных контрактов с государственными компаниями, расположенными в избирательном округе, который D.S. представлял в Парламенте Румынии, могли рассматриваться как не имеющие достаточных фактических обоснований. Ничто в изложенной заявительницей информации не позволяло предположить, что D.S. или основанная им юридическая фирма подписывали бы контракты с государственными компаниями, расположенными в указанном округе, в тот период, когда D.S. являлся и членом парламента, и юристом. Однако высказывания и утверждения заявительницы носили коллективный характер (были адресованы неопределенному кругу лиц), применительно к V.P. и D.S., и имели целью привести пример системы политической коррупции посредством подписания контрактов на оказание юридических услуг с публичными компаниями, а не прямо обвинить V.P. или D.S. в коррупции. Кроме того, имеющиеся материалы позволяли предположить, что V.P. являлся как членом парламента, так и сотрудником юридической фирмы, созданной D.S., в период, когда фирма подписала выгодные контракты на оказание юридических услуг с государственными компаниями, расположенными в избирательном округе, интересы жителей которого представлял в парламенте V.P. В этом контексте утверждения заявительницы и, в частности, использованные ею выражения, хотя, возможно, неуместно категоричные, могли считаться дискуссионными, включающими определенную степень преувеличения.
При таких обстоятельствах, учитывая статус заявительницы и D.S. как политиков и избранных представителей народа, принимая во внимание коллективный характер высказываний и утверждений заявительницы, общий контекст дела, отраженный в публикациях в прессе, а именно призывы к принятию закона, запрещающего совмещать функции юриста и члена парламента, и наличие как минимум определенных фактических оснований для высказываний и утверждений заявительницы, рассмотренных в совокупности, комментарии заявительницы не являлись неудачными неоправданными личными нападками на D.S. В этой связи необходимо напомнить, что негативные высказывания в политике часто переходят в личную сферу, таковы риски и опасности политики и свободных дебатов о каких-либо идеях, которые являются гарантиями демократического общества.
В заключение заявительнице было предписано выплатить компенсацию в размере 2 300 евро и опубликовать за свой счет решение суда последней инстанции по делу в пяти газетах Румынии, включая три наиболее читаемые в стране. В данных обстоятельствах примененное взыскание могло оказать сдерживающее воздействие на заявительницу при осуществлении ею права на свободу выражения мнения.
С учетом вышеизложенного недостатки в рассуждениях апелляционных судов при рассмотрении дела и явная неспособность этих судов оценить, какие последствия возможное определение высказываний заявительницы как коллективных (адресованных неопределенному кругу лиц) могло иметь в общем контексте этих высказываний, в совокупности со сдерживающим воздействием назначенного заявительнице наказания за осуществление ею своего права на свободу выражения мнения позволяют сделать вывод, что суды Румынии не смогли достичь справедливого баланса между затронутыми интересами и обозначить "насущную социальную необходимость" для того, чтобы поставить необходимость защиты репутации D.S., гарантированной статьей 8 Конвенции, выше права заявительницы на свободу выражения мнения, гарантированного статьей 10 Конвенции. Вмешательство в право заявительницы на свободу выражения мнения не было "необходимо в демократическом обществе".
ПОСТАНОВЛЕНИЕ
По делу было допущено нарушение требований статьи 10 Конвенции (принято пятью голосами "за" при двух - "против").
КОМПЕНСАЦИЯ
В порядке применения статьи 41 Конвенции. Европейский Суд присудил заявительнице 3 000 евро в качестве компенсации морального вреда и 4 505 евро в качестве компенсации материального ущерба.
Источник публикации: https://espchhelp.ru/blog/3623-monika-makovey-protiv-rumynii .
Hotărârea CEDO din 28 Iulie 2020 în dosarul Monica Macovei împotriva României (Monica Macovei v.Romania) (plângerea n 53028/14).
În 2014, reclamanta a fost ajutată în pregătirea plîngerii. Ulterior, plângerea a fost comunicată de România.
În caz de succes examinată plângerea la tragerea la răspundere pentru declarațiile care conțin afirmații despre corupție și îndreptate împotriva unor membri ai parlamentului, făcute în confirmarea de opinii cu privire la faptul că funcția de membru al parlamentului este incompatibilă cu activitatea de avocat. În dosar a fost admisă încălcarea prevederilor articolului 10 din Convenția privind protecția drepturilor omului și libertăților fundamentale.
CIRCUMSTANȚELE CAZULUI
Reclamanta, activ om politic, expus o serie de declarații îndreptate împotriva a doi politicieni din opoziție (D. S. și V. P.), și aceste declarații au apărut în presă. Declarațiile au vizat unele acțiuni ale V. P. și D. S. (acordarea asistenței juridice companiilor de Stat din circumscripțiile lor electorale), care, în opinia ei, a fost "un act tipic de corupție prin influență politică". Prin hotărârea judecătorească definitivă a Înaltei Curți de casare și Justiție a României, reclamanta a fost prescrisă să achite D. S. compensația prejudiciului și să publice decizia respectivă din contul său.
PROBLEME DE DREPT
Cu privire la respectarea articolului 10 din Convenție. Declarațiile solicitantului nu numai că ar putea arunca o umbră asupra reputației D. S., ci și să provoace prejudecăți serioase atât în domeniul profesional, cât și în cel social. Prin urmare, acuzațiile sale au atins nivelul necesar de seriozitate care ar putea dăuna drepturilor D. S. garantate de articolul 8 al Convenției. În acest sens, Curtea Europeană a trebuit să verificați, au asigurat autoritățile din România echilibru corect între cele două garantate de Convenția de valori, și anume, pe de o parte, dreptul reclamantului la libertatea de exprimare, garantată de articolul 10 al Convenției, și, pe de altă parte, dreptul de D. S. la respectarea reputației sale, prevăzute de articolul 8 al Convenției.
Critica în declarațiile reclamantei a fost îndreptată nu spre acțiunile private ale D. S., ci mai degrabă spre acțiunile sale în calitate de politician, adică reprezentantul poporului ales în Parlament. Ca atare, comportamentul D. S. în mod clar a reprezentat un interes legitim public, iar autoritățile au avut la dispoziție deosebit de limitată marjă de apreciere în evaluarea necesității de a interveni în dreptul reclamantei la libertatea de exprimare.
Instanțele din România s-au aflat, în principiu, într-o poziție mai bună decât Curtea Internațională pentru a examina intențiile din spatele frazelor și declarațiilor contestate și, în special, pentru a evalua modul în care publicul le interpretează și le va reacționa. Cu toate acestea, instanțele de apel nu au dat motive întemeiate pentru retragerea lor că solicitantul a raportat fapte care nu corespund realității. Având în vedere explicațiile limitate în acest sens, Curtea Europeană nu a fost convinsă de abordarea instanțelor din România și nu a fost de acord cu deciziile lor.
Având în vedere formulările declarațiilor solicitantului, explicațiile din articolele ziarelor respective și concluziile contradictorii ale instanțelor din România care au examinat disputa, comentariile solicitantului conțineau un set de judecăți de evaluare și afirmații despre fapte. Scopul declarațiilor sale a fost de a folosi un exemplu de particularități ale acțiunilor D. S. și V. P., care, cum se credea, au fost "un tipic act de corupție, prin influență politică" într-un context mai larg, conceptul de conflict de interese în sprijinul constant promovate viziteze reclamanta idei, și anume adoptarea legii, care ar fi făcut imposibilă cumulul de funcții de membru al parlamentului și a juristului. Astfel, întrebarea a fost dacă ar putea fi stabilită o bază reală destul de precisă și fiabilă, proporțională cu natura și amploarea declarațiilor și afirmațiilor solicitantului.
Unele din declarațiile reclamantului, de exemplu, ce au vizat caracteristicile de comportament D. S., și anume estimat semnarea de contracte avantajoase cu companiile de stat, situate în circumscripția electorală în care D. S. a reprezentat în Parlamentul României, ar putea fi văzută ca nu au suficiente efective de fezabilitate. Nimic din informațiile prezentate de solicitant nu a sugerat că D. S. sau firma de avocatură pe care o înființează ar semna contracte cu companii de stat situate în județul specificat în perioada în care D. S. a fost și membru al Parlamentului, și jurist. Cu toate acestea, declarațiile și afirmațiile reclamantei purtat colectiv de natura (au fost adresate la dispoziția unui cerc nelimitat de persoane), aplicat la V. P. și D. S., și a avut scopul de a aduce un exemplu de sistem de corupție politică, prin semnarea de contracte de prestări de servicii juridice cu companii publice, iar nu în mod direct acuza V. P. sau D. S. în acte de corupție. În plus, materialele disponibile au sugerat că V. P. era ca un membru al parlamentului, cât și a angajat o firma de avocatura, creat de D. S., în perioada în care firma a semnat contracte avantajoase pe prestarea de servicii juridice cu companiile de stat, situate în circumscripția electorală, interesele locuitorilor care a fost reprezentat în parlament V. P. În acest context, afirmațiile reclamantei și, în special, utilizate de aceasta expresie, deși, probabil, nepotrivit categorice, ar putea fi considerat дискуссионными, inclusiv un anumit grad de exagerare.
În astfel de circumstanțe, având în vedere statutul reclamantei și D. S. ca politicienii și reprezentanții aleși ai poporului, ținând cont de caracterul colectiv de exprimare și a afirmațiilor reclamantei, contextul general al cauzei, reflectată în publicațiile în presă, și anume apeleaza la adoptarea legii care interzice să cumuleze funcția de jurist și membru al parlamentului, și prezența a cel puțin anumite motive reale de exprimare și a afirmațiilor reclamantei, examinate în ansamblu, comentarii reclamantei nu au fost un eșec total nejustificate atacuri personale la D. S. În acest sens, trebuie reamintit faptul că declarațiile negative din politică trec adesea în sfera personală, acestea sunt riscurile și pericolele politicilor și dezbaterile libere cu privire la orice idei care sunt garanțiile societății democratice.
În concluzie, reclamanta a fost obligată să achite despăgubiri în valoare de 2 300 de euro și să publice din contul său decizia instanței de judecată de ultimă instanță într-un dosar din cinci ziare din România, inclusiv cele trei cele mai citite din țară. În aceste circumstanțe, sancțiunea aplicată ar putea avea un efect descurajator asupra solicitantului în exercitarea dreptului la libertatea de exprimare.
Având în vedere cele de mai sus deficiențe în discuția curțile de apel, la judecarea cauzei și evidentă incapacitatea acestor instanțe de a evalua ce impact posibilă definirea de exprimare a reclamantei ca colective (adresate la dispoziția unui cerc nelimitat de persoane) ar putea avea în contextul general aceste afirmații, împreună cu acțiunea de constrângere desemnat заявительнице pedepsei pentru punerea în aplicare de către aceasta a dreptului la libertatea de exprimare se poate face o concluzie, că instanțele din România nu au putut ajunge la un echilibru echitabil între foarte cercetați de interesele și de a defini o "stringentă necesitate socială", în scopul de a pune necesitatea de a proteja reputația D. S., garantat de articolul 8 al Convenției, de mai sus, dreptul reclamantului la libertatea de exprimare garantat de articolul 10 al Convenției. Implicarea în dreptul reclamantei la libertatea de exprimare nu a fost "necesară într-o societate democratică".
Hotărâre
În dosar a fost admisă încălcarea cerințelor articolului 10 din Convenție (adoptată cu cinci voturi "pentru" La două - "contra").
Compensare
În ordinea aplicării articolului 41 din Convenție. Curtea Europeană a acordat solicitantului 3 000 de euro drept compensație pentru prejudiciul moral și 4 505 de euro ca compensație pentru prejudiciul material.
Sursa publicării: https://espchhelp.ru/blog/3622-monica-macovei-c-romaniei .
ECHR Judgment of 28 July 2020 in the case of Monica Macovei v. Romania" (aplication No. 53028/14).
In 2014, the applicant was assisted in the preparation of the aplication. The aplication was subsequently communicated to Romania.
The case successfully considered an aplication against prosecution for statements containing allegations of corruption and directed against certain members of Parliament, made in support of the opinion that the position of a member of parliament is incompatible with the work of a lawyer. The case violated the requirements of article 10 of the Convention for the Protection of Human Rights and Fundamental Freedoms.
CIRCUMSTANCES OF THE CASE
The applicant, an active political figure, made a number of statements directed against two opposition politicians (D. S. and V. P.), and these statements appeared in the press. The statements referred to some actions of V. P. and D. S. (providing legal assistance to state-owned companies from their constituencies), which, in her opinion, was "a typical act of corruption through political influence". In the final judgment of the High Court of Cassation and Justice of Romania, which entered into force, the applicant was ordered to pay D. S. compensation for damages and to publish the decision at her own expense.
LEGAL ISSUES
Regarding compliance with article 10 of the Convention. The applicant's statements could not only cast a shadow on the reputation of D. S., but also cause serious prejudice against him in both the professional and social spheres. Consequently, her charges have reached the required level of seriousness capable of harming the rights of D. S. guaranteed by article 8 of the Convention. In this connection, the Court had to examine whether the Romanian authorities had struck a fair balance between the two values guaranteed by the Convention, namely, on the one hand, the applicant's right to freedom of expression, guaranteed by article 10 of the Convention, and, on the other, D. S. ' right to respect for his reputation, provided for in article 8 of the Convention.
The criticism in the applicant's statements was not directed at the private actions of D. S., but rather at his actions as a politician, that is, as a representative of the people elected to Parliament. As such, the conduct of D. S. was clearly of legitimate public interest, and the authorities had a particularly limited discretion in assessing whether it was necessary to interfere with the applicant's right to freedom of expression.
The Romanian courts were, in principle, in a better position than the International Court of Justice to examine the intentions behind the contested phrases and statements, and in particular to assess how the public would interpret and respond to them. However, the Courts of Appeal did not provide convincing grounds for their conclusion that the applicant had reported facts that were not true. In view of the limited explanations in this respect, the Court was not convinced by the approach of the Romanian courts and did not agree with their decisions.
Taking into account the wording of the applicant's statements, the explanations from the relevant newspaper articles and the contradictory conclusions of the Romanian courts that examined the dispute, the applicant's comments contained a set of value judgments and statements of fact. The purpose of her statements was to use an example of the peculiarities of the actions of D. S. and V. P., which she considered to be "a typical act of corruption through political influence" in the context of the broader concept of conflict of interest in support of the applicant's constantly promoted idea, namely, the adoption of a law that would make it impossible to combine the functions of a member of Parliament and a lawyer. The question therefore was whether a sufficiently accurate and reliable factual basis could have been established, in proportion to the nature and extent of the applicant's statements and allegations.
Some of the applicant's statements, such as those concerning the peculiarities of D. S. ' conduct, namely the alleged signing of lucrative contracts with state-owned companies located in the constituency that D. S. represented in the Romanian Parliament, could be considered as lacking sufficient factual justification. Nothing in the information provided by the applicant suggested that D. S. or the law firm he founded would have signed contracts with State-owned companies located in the district in question during the period when D. S. He was both a member of parliament and a lawyer. However, the applicant's statements and statements were of a collective nature (addressed to an indefinite circle of persons), in relation to V. P. and D. S., and were intended to give an example of a system of political corruption through the signing of contracts for the provision of legal services with public companies, and not directly accuse V. P. or D. S. of corruption. In addition, the available materials suggested that V. P. He was both a member of Parliament and an employee of a law firm established by D. S. at a time when the firm had signed lucrative contracts for legal services with State-owned companies located in the constituency whose residents were represented in Parliament by V. P. In this context, the applicant's statements and, in particular, the expressions used by her, although perhaps inappropriately categorical, could be considered controversial, including a certain degree of exaggeration.
In such circumstances, given the status of the applicant and D. S. as politicians and elected representatives of the people, taking into account the collective nature of the applicant's statements and statements, the general context of the case reflected in the press publications, namely the calls for the adoption of a law prohibiting the combination of the functions of a lawyer and a member of Parliament, and the existence of at least certain factual grounds for the applicant's statements and statements, considered together, the applicant's comments did not constitute unsuccessful unjustified personal attacks on D. S. In this regard, it is necessary to recall that negative statements in politics often move into the personal sphere, such are the risks and dangers of politics and free debate about any ideas that are guarantees of a democratic society.
Finally, the applicant was ordered to pay compensation in the amount of EUR 2,300 and to publish, at her own expense, the decision of the court of last resort in the case in five Romanian newspapers, including the three most widely read in the country. In the circumstances, the penalty imposed could have had a deterrent effect on the applicant in exercising her right to freedom of expression.
In view of the above, the shortcomings in the reasoning of the courts of appeal in considering the case and the apparent inability of these courts to assess what consequences the possible definition of the applicant's statements as collective (addressed to an indefinite circle of persons) could have in the general context of these statements, together with the deterrent effect of the punishment imposed on the applicant for exercising her right to freedom of expression, allow us to conclude, That the Romanian courts failed to strike a fair balance between the interests involved and to identify an "urgent social necessity" in order to place the need to protect the reputation of D. S., guaranteed by article 8 of the Convention, above the applicant's right to freedom of expression, guaranteed by article 10 of the Convention. Interference with the applicant's right to freedom of expression was not "necessary in a democratic society".
RESOLUTION
The case involved a violation of the requirements of article 10 of the Convention (adopted by five votes in favour and two against).
COMPENSATION
In the application of article 41 of the Convention. The Court awarded the applicant EUR 3,000 in respect of non-pecuniary damage and EUR 4,505 in respect of pecuniary damage.
Source of publication: https://espchhelp.ru/blog/3621-monica-macovei-v-romania .
Решение ЕСПЧ от 21 июля 2020 года по делу "Ваньо Тодоров против Болгарии (Vanyo Todorov v. Bulgaria)" (жалоба N 31434/15).
В 2015 году заявителю была оказана помощь в подготовке жалобы. Впоследствии жалоба была коммуницирована Болгарии.
По делу успешно рассмотрена жалоба на неэффективную судебную систему в связи с отсутствием у брата жертвы убийства возможности потребовать выплаты компенсации морального вреда. По делу допущено нарушение требований статьи 2 Конвенции о защите прав человека и основных свобод.
ОБСТОЯТЕЛЬСТВА ДЕЛА
Суды Болгарии отказали заявителю во вступлении в качестве гражданского истца в уголовное дело по факту убийства его брата третьим лицом и в получении им компенсации материального ущерба и морального вреда.
ВОПРОСЫ ПРАВА
По поводу соблюдения статьи 2 Конвенции (процессуально-правовой аспект). В период, относившийся к обстоятельствам дела, согласно обязательному к исполнению прецедентному праву бывшего Верховного суда Болгарии только лица, считавшиеся близкими родственниками (родители, дети и супруги), исключая таких членов семьи, как братья и сестры, могли требовать компенсации морального вреда в связи со смертью родственника. Учитывая, что в соответствии с Уголовно-процессуальным кодексом Болгарии только лица, имевшие право на компенсацию ущерба, причиненного преступлением, могли вступить в дело в качестве третьей стороны, суды Болгарии отказали в удовлетворении ходатайства заявителя о признании его гражданским истцом в уголовном процессе.
Материальный ущерб, о котором говорил заявитель в рамках рассмотрения его дела судами Болгарии, касался вещей, которые предположительно были похищены из дома брата заявителя, и, таким образом, ущерб не являлся следствием гибели брата заявителя. Следовательно, возможность получения компенсации данного ущерба не относилась к процессуальной обязанности властей Болгарии в рамках статьи 2 Конвенции.
Что касается морального вреда, то в отсутствие вины властей в смерти брата заявителя и, соответственно, в отсутствие "подлежащего доказыванию" дела о нарушении статьи 2 Конвенции, статья 13 Конвенции не могла быть применена к делу. Однако в случаях, когда власти не несли ответственность за гибель лица, Европейский Суд оценивал возможность получения компенсации, связанной с гибелью близкого родственника, с точки зрения позитивных обязательств, предусмотренных статьей 2 Конвенции.
Из сравнительно-правовых материалов следует, что все включенные в сравнение Договаривающиеся Государства предоставляют право на компенсацию лицам, которым был причинен моральный вред вследствие смерти близкого родственника, и почти во всех указанных государствах эта возможность существует, если виновный в преступлении является физическим лицом. Однако условия и механизмы предоставления компенсации и установления круга лица, имеющих право на эту компенсацию, различаются от государства к государству. В подавляющем большинстве государств отсутствует заранее определенный список лиц, имеющих право на компенсацию, и такое лицо устанавливается в каждом конкретном деле на основании таких критериев, как семейные связи с погибшим, действительность эмоциональных взаимоотношений или поддержки между заинтересованными лицами, совместное проживание, статус потенциального истца в качестве наследника погибшего лица. Что касается способа применения данных критериев, то лишь в нескольких странах возможность получения компенсации регулировалась так строго, как это предусматривало законодательство Болгарии в соответствующее время.
Директива Европейского парламента и Совета Европейского союза 2012/29/EU об установлении минимальных стандартов в отношении прав, поддержки и защиты жертв преступлений (далее - Директива 2012/29/EU) включает братьев и сестер умершего лица в понятие "жертва" преступления, и в этом качестве они имеют возможность пользоваться предоставляемыми ею правами. Хотя Директива 2012/29/EU позволяет государствам устанавливать процедуру ограничения количества членов семьи погибшего, которые могут воспользоваться указанными выше правами, она предусматривает ситуации, когда существует несколько "членов семьи", а не ситуации, когда, как в настоящем деле, одно лицо требует признания себя в этом качестве. Кроме того, в соответствии с Директивой 2012/29/EU такое ограничение допустимо, только если "принимаются во внимание все индивидуальные обстоятельства каждого дела", однако применимое в рассматриваемое время законодательство Болгарии абсолютно исключало возможность для некоторых членов семьи требовать выплаты компенсации, без оценки особых обстоятельств каждого дела.
В период, прошедший с момента рассматриваемых событий, в соответствующее законодательство Болгарии были внесены изменения, и теперь Верховный кассационный суд Болгарии признал, что и иные лица, кроме указанных в закрытом перечне в разъяснительных решениях бывшего Верховного суда Болгарии, могут требовать получения компенсации, если они могут доказать, что вследствие их взаимоотношений с погибшим лицом им были причинены моральные страдания, сравнимые со страданиями близкого члена семьи. Хотя это изменение в законодательстве Болгарии само по себе не оправдывает вывод о том, что предшествовавшие ситуации противоречили Конвенции, это изменение, принятое, inter alia, чтобы привести законодательство Болгарии в соответствие с Директивой 2012/29/EU, следовало учитывать при наблюдении тенденций развития законодательства в Договаривающихся Государствах.
Так, среди Договаривающихся Государств существует единое мнение о том, что близкие члены семьи должны иметь возможность потребовать денежную компенсацию морального вреда, причиненного смертью родственника, если в каждом конкретном случае осуществляется оценка силы связей между истцом и его погибшим родственником и реально причиненным ущербом.
Если, как в настоящем деле, заявитель является единственным членом семьи и наследником погибшего брата, с которым у него были тесные семейные связи, то власти Болгарии можно считать нарушившими свою обязанность создать судебную систему, способную предоставить "надлежащую компенсацию" в целях статьи 2 Конвенции, поскольку они не предоставили заявителю какого-либо средства правовой защиты, которое дало бы ему возможность требовать денежной компенсации морального вреда, который мог быть ему причинен.
В результате, несмотря на эффективность проведенного в данном случае уголовного разбирательства, которое позволило установить факты и привело к наказанию виновного, то обстоятельство, что у заявителя не было какой-либо возможности получить компенсацию морального вреда, нарушило обязанность властей Болгарии создать эффективную судебную систему, которая обеспечивала бы надлежащее реагирование на требования близких родственников погибшей жертвы преступления.
ПОСТАНОВЛЕНИЕ
По делу было допущено нарушение требований статьи 2 Конвенции (принято единогласно).
КОМПЕНСАЦИЯ
В порядке применения статьи 41 Конвенции. Европейский Суд присудил заявителю 12 000 евро в качестве компенсации морального вреда, требование о компенсации материального ущерба было отклонено.
Источник публикации: https://espchhelp.ru/blog/3620-vano-todorov-protiv-bolgarii .
Решение ЕСПЧ от 21 юли 2020 г. по делото "Ваньо Тодоров срещу България (Vanyo Todorov v. Bulgaria)" (жалба N 31434/15).
През 2015 г.жалбоподателят получи помощ при подготовката на жалбата. Впоследствие жалбата е комунизирана България.
Делото успешно разглежда жалба за неефективна съдебна система поради липсата на брат на жертвата на убийството възможност да поиска обезщетение за морални вреди. По делото е допуснато нарушение на член 2 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи.
ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО
Съдилищата в България отказват на жалбоподателя да встъпи като граждански ищец в наказателно дело за убийството на брат му от трето лице и да получи от него обезщетение за имуществени вреди и морални вреди.
ВЪПРОСИ ПРАВО
Относно спазването на член 2 от Конвенцията (процесуално-правен аспект). В период, относившийся към обстоятелствата на случая, според задължителна за изпълнение прецедентному право бившия Върховен съд на България само на лицата, като смята за най-близките си роднини (родители, деца и съпрузи), с изключение на тези членове на семейството, като братя и сестри, могат да изискват компенсация за морални щети във връзка със смъртта на роднина. Като се има предвид, че в съответствие с Наказателно-процесуалния кодекс на България само човек, който имаше право на обезщетение вреди, причинени от престъплението, са могли да се справят като трета страна, съдилищата на България се обърна за удовлетворяване на молитвите на кандидата за признаване на неговите граждански ищец в наказателния процес.
Материални щети, за който говори заявителят в рамките на разглеждане на делата от съдилищата в България, са неща, които твърди, че са откраднати от дома на брата на жалбоподателя и по този начин вреди не е следствие от смъртта на брата на жалбоподателя. Следователно възможността за получаване на обезщетение за тези щети не се отнася до процесуалната отговорност на властите в България по член 2 от Конвенцията.
Що се отнася до моралната вреда, при липса на вина на властите при смъртта на брата на жалбоподателя и съответно при липса на "доказуем" случай на нарушение на член 2 от Конвенцията, член 13 от Конвенцията не може да бъде приложен към делото. Въпреки това, в случаите, когато властите не са отговорни за смъртта на лице, Европейският съд оценява възможността за получаване на обезщетение, свързано със смъртта на близък роднина, по отношение на положителните задължения, предвидени в член 2 на Конвенцията.
От сравнително-правни материали следва, че всички включени в сравнение Договарящите се Държави предоставят право на обезщетение на лица, които са били причинени неимуществени вреди вследствие на смърт на близък роднина, и в почти всички посочени държави, тази възможност съществува, ако извършител на престъплението е физическо лице. Условията и механизмите за предоставяне на обезщетение и установяване на кръг от лица, отговарящи на условията за това обезщетение, обаче се различават от държава в държава. В повечето държави липсва предварително определен списък на лицата, имащи право на обезщетение, и това лице се определя във всеки конкретен истината въз основа на такива критерии, като семейни връзка с жертвите, на валидността на емоционални взаимоотношения, или подкрепа между заинтересованите лица, съвместно настаняване, потенциален статут на ищеца като наследник на починалия човек. Що се отнася до начина на прилагане на тези критерии, само в няколко страни възможността за получаване на обезщетение е регламентирана толкова строго, колкото предвижда законодателството на България в съответния момент.
Директива на Европейския парламент и Съвета на Европейския съюз 2012/29/ЕС за установяване на минимални стандарти по отношение на права, подкрепа и защита на жертвите на престъпления (наричана по - долу Директива 2012/29/EU) включва братя и сестри на починалия лице в понятието "жертва" на местопрестъплението, и в това си качество те имат възможност да ползват услуги, предоставяни от него права. Въпреки че Директива 2012/29/ЕС дава възможност на държавите да определят процедура за ограничаване на броя на членовете на семейството на починалия, които могат да се възползват от посочените по-горе права, той предвижда ситуация, когато има няколко "членове на семейството", а не една ситуация, когато, както в настоящия истината, на едно лице изисква признаване на себе си в това си качество. Освен това, в съответствие с Директивата 2012/29/EU такова ограничение е допустимо, само ако "са взети предвид всички индивидуални обстоятелства на всеки отделен случай", обаче е приложимо към въпросното време на законодателството на България е абсолютно изключват възможността за някои членове на семейството да претендира за изплащане на обезщетение, без оценка на специалните обстоятелства на всеки отделен случай.
В период, тъй като от момента на въпросния събития, в съответното законодателство на България бяха направени промени, и сега Върховният касационен съд на България призна, че и на други лица, освен на посочените в затворен списъка в разъяснительных решенията на бившия Върховен съд на България, могат да изискват получаване на обезщетение, ако те могат да докажат, че поради връзката им с жертвите на лицето им са претърпели морални страдания, може да се сравнява със страданието на близък член на семейството. Въпреки че тази промяна в законодателството България само по себе си не оправдава заключението, че преди ситуация в противоречие с Конвенцията, е промяната на статусите, inter alia, да приведе законодателството на България в съответствие с Директивата 2012/29/ЕС, трябва се вземат предвид при наблюдение на тенденциите на развитие на законодателството на Договарящите Държави.
Така, сред Договарящите Държави съществува единно мнение за това, че близки членове на семейството трябва да има възможност да наложи парична компенсация за морални щети, причинени от смъртта на роднина, ако за всеки конкретен случай се извършва оценка на силата на връзките между ищеца и му е загинал роднина и наистина причиненным щети.
Ако, както в настоящето истината, заявителят е единственият член на семейството и наследник на починалия си брат, с когото имал тесни семейни връзки, а след това на власт в България може да се смята за нарушившими своето задължение да се създаде съдебна система, способна да предостави "подходяща компенсация" за целите на член 2 от Конвенцията, тъй като те не са предоставили на заявителя никакво средство за защита, което би дало му възможността да претендира за парична компенсация за морални щети, които не могат да му станат.
В резултат на това, въпреки ефективност проведено в този случай наказателното производство, което е позволило да се установи фактите и да доведе до наказване на виновния, факта, че кандидата не е имало никаква възможност да се получи компенсация за морални щети, нарушило задължението на властите в България да се създаде ефективна съдебна система, която осигурява било подходящо за отговор на изискванията на близки роднини на мъртвите жертви на престъпления.
НАРЕДБА
По делото е допуснато нарушение на изискванията на член 2 от Конвенцията (прието единодушно).
КОМПЕНСАЦИЯ
По реда на прилагане на член 41 от Конвенцията. Европейският съд присъди на жалбоподателя 12 000 евро като обезщетение за морални вреди, искът за обезщетение за материални щети беше отхвърлен.
Източник на публикацията: https://espchhelp.ru/blog/3619-vano-todorov-sreshtu-bulgariya .
Judgment of the ECHR of 21 July 2020 in the case "Vanyo Todorov v. Bulgaria" (aplication No. 31434/15).
In 2015, the applicant was assisted in the preparation of the aplication. The aplication was subsequently communicated to Bulgaria.
The case successfully considered an aplication about the ineffective judicial system in connection with the lack of the brother of the murder victim to claim compensation for non-pecuniary damage. The case violated the requirements of article 2 of the Convention for the Protection of Human Rights and Fundamental Freedoms.
CIRCUMSTANCES OF THE CASE
The Bulgarian courts refused the applicant to enter as a civil plaintiff into a criminal case on the fact of the murder of his brother by a third party and to receive compensation for material damage and non-pecuniary damage.
LEGAL ISSUES
Regarding compliance with article 2 of the Convention (procedural and legal aspect). During the period related to the circumstances of the case, according to the binding case law of the former Supreme Court of Bulgaria, only persons who were considered close relatives (parents, children and spouses), excluding such family members as brothers and sisters, could claim compensation for non-pecuniary damage in connection with the death of a relative. Given that, under the Bulgarian Code of Criminal Procedure, only persons entitled to compensation for damage caused by a crime could enter the case as a third party, the Bulgarian courts rejected the applicant's application for recognition as a civil plaintiff in criminal proceedings.
The material damage referred to by the applicant in the context of the Bulgarian courts ' examination of his case concerned items that were allegedly stolen from the applicant's brother's house, and thus the damage was not the result of the death of the applicant's brother. Consequently, the possibility of obtaining compensation for this damage did not fall within the procedural obligation of the Bulgarian authorities under article 2 of the Convention.
With regard to non-pecuniary damage, in the absence of the authorities ' guilt in the death of the applicant's brother and, accordingly, in the absence of a "provable" case for a violation of article 2 of the Convention, article 13 of the Convention could not be applied to the case. However, in cases where the authorities were not responsible for the death of a person, the Court assessed the possibility of obtaining compensation for the death of a close relative in terms of the positive obligations provided for in article 2 of the Convention.
It follows from the comparative legal materials that all the Contracting States included in the comparison grant the right to compensation to persons who have suffered non-pecuniary damage as a result of the death of a close relative, and in almost all of these States this possibility exists if the perpetrator of the crime is a natural person. However, the conditions and mechanisms for granting compensation and establishing the circle of persons entitled to this compensation vary from State to State. In the vast majority of States, there is no pre-determined list of persons entitled to compensation, and such a person is identified in each specific case on the basis of such criteria as family ties with the deceased, the validity of emotional relationships or support between the persons concerned, cohabitation, the status of a potential plaintiff as the heir of the deceased person. With regard to the manner in which these criteria were applied, only a few countries regulated the possibility of obtaining compensation as strictly as the Bulgarian legislation provided for at the time.
Directive 2012/29/EU of the European Parliament and of the Council on the establishment of minimum standards for the rights, support and protection of victims of crime (hereinafter referred to as Directive 2012/29/EU) includes the siblings of a deceased person in the concept of a "victim" of a crime, and as such they have the opportunity to enjoy the rights granted by it. Although Directive 2012/29/EU allows States to establish a procedure for limiting the number of family members of the deceased who can exercise the above rights, it provides for situations where there are several "family members", and not situations where, as in the present case, one person requires recognition in this capacity. In addition, according to Directive 2012/29 / EU, such a restriction is permissible only if "all the individual circumstances of each case are taken into account", but the Bulgarian legislation applicable at the time absolutely excluded the possibility for some family members to claim compensation, without assessing the special circumstances of each case.
In the period since the events in question, the relevant Bulgarian legislation has been amended, and now the Supreme Court of Cassation of Bulgaria has recognized that other persons, other than those listed in the closed list in the explanatory decisions of the former Supreme Court of Bulgaria, can claim compensation if they can prove that, as a result of their relationship with the deceased person, they suffered moral suffering comparable to that of a close family member. Although this change in Bulgarian legislation does not in itself justify the conclusion that previous situations were contrary to the Convention, this change, adopted inter alia to bring Bulgarian legislation into line with Directive 2012/29/EU, should have been taken into account when observing trends in the development of legislation in the Contracting States.
Thus, there is a consensus among the Contracting States that close family members should be able to claim monetary compensation for non-pecuniary damage caused by the death of a relative, if in each particular case an assessment is made of the strength of the relationship between the plaintiff and his deceased relative and the actual damage caused.
If, as in the present case, the applicant is the only family member and heir of the deceased brother with whom he had close family ties, the Bulgarian authorities may be considered to have breached their obligation to establish a judicial system capable of providing "adequate compensation" for the purposes of article 2 of the Convention, since they did not provide the applicant with any remedy that would enable him to claim monetary compensation for non-pecuniary damage that may have been caused to him.
As a result, despite the effectiveness of the criminal proceedings conducted in this case, which established the facts and resulted in the punishment of the perpetrator, the fact that the applicant did not have any opportunity to receive compensation for non-pecuniary damage violated the obligation of the Bulgarian authorities to establish an effective judicial system that would ensure an appropriate response to the claims of the close relatives of the deceased victim of the crime.
RESOLUTION
The case involved a violation of the requirements of article 2 of the Convention (adopted unanimously).
COMPENSATION
In the application of article 41 of the Convention. The Court awarded the applicant EUR 12,000 in respect of non-pecuniary damage, but the claim for pecuniary damage was rejected.
Source of publication: https://espchhelp.ru/blog/3618-vanyo-todorov-v-bulgaria .
Постановление ЕСПЧ от 07 июля 2020 по делу "Димо Димов и другие против Болгарии (Dimo Dimov and Others v. Bulgaria)" (жалоба N 30044/10).
В 2010 году заявителям была оказана помощь в подготовке жалоб. Впоследствии жалобы были объединены и коммуницированы Болгарии.
По делу успешно рассмотрены жалобы на недостаточно быструю передачу ходатайства об освобождении в суд иной территориальной юрисдикции с целью совместного рассмотрения, а также необоснованный двухмесячный запрет на повторную подачу такого же ходатайства. По делу допущено нарушение требований статьи 5 Конвенции о защите прав человека и основных свобод.
ОБСТОЯТЕЛЬСТВА ДЕЛА
В ноябре 2009 года заявителей заключили под стражу в рамках избранной меры пресечения по уголовному делу. После отклонения нескольких ходатайств об освобождении из-под стражи заявители в итоге были освобождены вследствие истечения установленного законом максимального срока применения данной меры: один год. В 2014 году, после нескольких ходатайств о дополнительном расследовании, отметив, что прокуратура так и не подготовила новое обвинительное заключение, соответствующий суд прекратил производство по уголовному делу. Заявители по прекращении производства по делу подали иск о компенсации ущерба за проведенное под стражей время, и этот иск был удовлетворен.
ВОПРОСЫ ПРАВА
Жалоба объявлена приемлемой для рассмотрения по существу только в отношении одного из заявителей (далее - заявитель).
По поводу соблюдения пункта 4 статьи 5 Конвенции. (i) Безотлагательность рассмотрения. Хотя рассмотрение одного из ходатайств заявителя об освобождении из-под стражи было рассмотрено в течение четырех дней, что соответствует концепции "безотлагательности", ситуация с другим ходатайством сложилась иная: власти его рассматривали 25 дней.
Если говорить точнее, после решения властей Болгарии объединить рассмотрение ходатайства заявителя об освобождении из-под стражи с ходатайствами еще трех сообвиняемых по делу (что объяснялось тем фактом, что все они подавались в рамках одного уголовного дела) передача ходатайства заявителя из прокуратуры в столице Болгарии, в которую поступило ходатайство, в окружной суд в другом городе, который был полномочен рассматривать это ходатайство, заняла 19 дней. Даже принимая во внимание расстояние между двумя городами (230 км) и необходимость передачи материалов дела в окружной суд, чтобы он мог рассмотреть ходатайство заявителя с полным изучением фактических обстоятельств, Европейский Суд решил, что задержка с рассмотрением ходатайства, ответственность за которую несли исключительно органы прокуратуры Болгарии, была чрезмерной.
(ii) Временный запрет на подачу ходатайств об освобождении из-под стражи. Отказывая в удовлетворении второго ходатайства заявителя об освобождении из-под стражи, суд запретил заявителю подавать новые аналогичные ходатайства в течение двух месяцев.
Эта мера была предусмотрена Уголовно-процессуальным кодексом Болгарии. Европейский Суд не исключил возможности того, что такой запрет мог быть оправдан в случае явного злоупотребления процессуальными правами заключенного (например, если подача ходатайств использовалась для задержки производства по делу или препятствования проведению расследования). Однако именно власти Болгарии были обязаны продемонстрировать необходимость применения данной меры, приведя относящиеся к делу и достаточные основания соответствующего решения, чтобы исключить любое подозрение в произволе.
Законодательство Болгарии не предусматривает возможности автоматического рассмотрения вопроса о законности и необходимости помещения лица под стражу, заключенные сами должны требовать проведения такого рассмотрения. В настоящем деле, когда окружной суд принял решение применить обжалуемое ограничение, заявитель уже содержался под стражей в течение пяти месяцев, на тот момент он подал только одно ходатайство об освобождении из-под стражи, а новое ходатайство находилось без рассмотрения уже несколько дней, что в совокупности позволяло предположить, что заявитель не злоупотреблял своим правом ходатайствовать об освобождении из-под стражи.
Более того, уголовное дело в отношении заявителя еще не было завершено, что означало возможность сбора новых доказательств, способных, например, подтвердить наличие обоснованного подозрения в отношении заявителя. Указанные обстоятельства сделали еще более необходимым для судов Болгарии привести четкие, неоспоримые доводы для оправдания применения рассматриваемого запрета.
Тем не менее окружной суд решил применить запрет на максимально предусмотренный законом срок, без каких-либо объяснений необходимости применения данной меры или выбранного срока для ее применения. Следовательно, Европейский Суд пришел к выводу, что примененная мера являлась необоснованной и противоречила праву заявителя на рассмотрение, через регулярные короткие интервалы, вопроса о необходимости его содержания под стражей.
ПОСТАНОВЛЕНИЕ
По делу было допущено нарушение требований пункта 4 статьи 5 Конвенции (принято единогласно).
Европейский Суд также установил единогласно нарушение пункта 5 статьи 5 Конвенции: заявитель получил компенсацию ущерба, который был ему причинен чрезмерно длительным содержанием его под стражей (что равносильно жалобе согласно пункту 3 статьи 5 Конвенции), но не было признано нарушение его прав, гарантированных пунктом 4 статьи 5 Конвенции, и соответствующая компенсация ему не была выплачена. Появившееся в законодательстве Болгарии новое средство правовой защиты, предусматривавшее особую компенсацию за нарушение пункта 4 статьи 5 Конвенции, не применялось ретроспективно, а также отсутствовало иное средство правовой защиты, в соответствии с которым заявитель мог бы воспользоваться правом на компенсацию по данному пункту после вынесения настоящего Постановления Европейским Судом.
КОМПЕНСАЦИЯ
В порядке применения статьи 41 Конвенции. Европейский Суд присудил заявителю 5 000 евро в качестве компенсации морального вреда.
Источник публикации: https://espchhelp.ru/blog/3617-dimo-dimov-i-drugiye-protiv-bolgarii .
Наредба ЕСПЧ от 07 юли 2020 г. по делото "Димо Димов и други срещу България (Dimo Dimov and Others v. Bulgaria)" (жалба N 30044/10).
През 2010 г.кандидатите бяха подпомогнати при подготовката на жалбите. Впоследствие жалбите бяха обединени и комунизирани от България.
Делото успешно разглежда жалби за недостатъчно бързо предаване на молбата за освобождаване на Съда на друга териториална юрисдикция с цел съвместно разглеждане, както и неоснователна двумесечна забрана за повторно подаване на същата молба. По делото е допуснато нарушение на член 5 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи.
ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО
През ноември 2009 г.жалбоподателите бяха задържани в рамките на избраната мярка за ограничаване на наказателното дело. След отхвърлянето на няколко молби за освобождаване от ареста кандидатите в крайна сметка бяха освободени поради изтичане на законовия максимален срок за прилагане на тази мярка: една година. През 2014 г., след няколко петиции за допълнително разследване, отбелязвайки, че прокуратурата никога не е подготвила ново обвинение, съответният съд е прекратил производството по наказателното дело. Ищците за прекратяване на производството по делото подадоха иск за обезщетение за вреди за времето, прекарано в ареста, и този иск беше удовлетворен.
ВЪПРОСИ ПРАВО
Жалбата е обявена за допустима за разглеждане по същество само по отношение на един от жалбоподателите (по - нататък жалбоподателят).
Относно спазването на параграф 4 от член 5 от Конвенцията. (i) неотложност на разглеждане. Въпреки че разглеждането на един от молби на жалбоподателя за освобождаване от ареста, беше преразгледано в рамките на четири дни, което съответства на понятието "учението ще бързина", ситуацията с друго предложение се развива различно: силата да го сметнали за 25 дни.
Ако трябва да сме точни, след решение на властите в България да обединят разглеждане на петицията на жалбоподателя за освобождаване от ареста с ходатайствами още три сообвиняемых по делото (което е обяснено с факта, че всички те са били връчени в рамките на едно наказателно производство) прехвърляне на петицията на заявителя от прокуратурата в столицата на България, в която е получила молба, в окръжен съд в друг град, който е бил полномочен се разглежда заявлението, класирана на 19 дни. Дори като се вземе под внимание разстоянието между двата града (230 км) и необходимостта от предаване на материали на делата в окръжен съд, за да може да разгледа молбата на заявителя с пълно изследване на действителните обстоятелства, Европейският Съд реши, че забавянето при разглеждане на петиции, отговорност за която носят единствено прокурори на България, е прекомерна.
(ii) временна забрана за подаване на молби за освобождаване от ареста. Отказвайки да удовлетвори втората петиция на жалбоподателя за освобождаване от ареста, съдът забрани на жалбоподателя да подаде нови подобни петиции в рамките на два месеца.
Мярката е предвидена в Наказателно-процесуалния кодекс на България. Европейският Съд не изключва възможността, че такава забрана може да бъде оправдано в случай на изрично злоупотреба процессуальными на права на затворници (например, ако подаването на петиции, използвани за забавяне на производството по делото или осакатила провеждане на разследване). Въпреки това властите в България бяха длъжни да демонстрират необходимостта от прилагането на тази мярка, като приведат съответните и достатъчни основания за съответното решение, за да се изключи всякакво съмнение за произвол.
Законодателството на България не предвижда възможност за автоматично разглеждане на въпроса за законността и необходимостта от поставяне на лице в ареста, затворниците сами трябва да изискват такова разглеждане. В този истината, когато районният съд е взел решение се прилага обжалуемое ограничение, заявителят вече е затворен под стража в продължение на пет месеца, в този момент той подаде само едно заявление за освобождаване от ареста, а нова молба е била без разглеждане вече няколко дни, че в общия даваше да се предположи, че кандидатът не злоупотребява с правото си на петиция за освобождаването му от ареста.
Освен това наказателното дело срещу жалбоподателя все още не е приключило, което означава, че е възможно да се съберат нови доказателства, способни например да потвърдят наличието на основателно подозрение срещу жалбоподателя. Посочените обстоятелства са направили още по-необходимо съдилищата в България да приведат ясни, неоспорими доводи за обосноваване на прилагането на въпросната забрана.
Въпреки това окръжният съд реши да приложи забраната за максималния предвиден от закона срок, без никакво обяснение за необходимостта от прилагане на тази мярка или избрания срок за нейното прилагане. Следователно Европейският съд заключава, че приложената мярка е неоснователна и противоречи на правото на жалбоподателя да разгледа, на редовни кратки интервали, въпроса за необходимостта от задържането му.
НАРЕДБА
По делото е допуснато нарушение на изискванията на параграф 4 от член 5 от Конвенцията (приета единодушно).
Европейският Съд също постави единодушно нарушение на параграф 5 на член 5 от Конвенцията: ищецът е получил обезщетение на вредите, които му е причинена от прекалено дългите съдържанието му под стража (което е равносилно на жалбата съгласно точка 3 на член 5 от Конвенцията), но не е било установено нарушение на неговите права, гарантирани от точка 4 на член 5 от Конвенцията, и съответната компенсация му не е била платена. Който се яви в законодателството на България ново средство за правна защита, предусматривавшее специална компенсация за нарушаване на т. 4 на член 5 от Конвенцията, не се прилага задна, както и отсутствовало друго средство за правна защита, в съответствие с които заявителят би могъл да се възползват от правото си на обезщетение за тази позиция, след като представи Резолюция на Европейския Съд.
КОМПЕНСАЦИЯ
По реда на прилагане на член 41 от Конвенцията. Европейският съд присъди на жалбоподателя 5 000 евро като обезщетение за морални вреди.
Източник на публикацията: https://espchhelp.ru/blog/3616-dimo-dimov-i-drugi-sreshtu-bulgariya .
Judgment of the ECHR of July 07, 2020 in the case "Dimo Dimov and Others v. Bulgaria" (aplication No. 30044/10).
In 2010, the applicants were assisted in the preparation of aplications. The aplications were subsequently consolidated and communicated to Bulgaria.
The case successfully considered aplications about the insufficiently rapid transfer of the application for release to a court of other territorial jurisdiction for joint consideration, as well as an unjustified two-month ban on re-filing the same application. The case violated the requirements of article 5 of the Convention for the Protection of Human Rights and Fundamental Freedoms.
CIRCUMSTANCES OF THE CASE
In November 2009, the applicants were taken into custody as part of the chosen preventive measure in the criminal case. After rejecting several applications for release from detention, the applicants were eventually released due to the expiration of the maximum period of application of this measure established by law: one year. In 2014, after several requests for additional investigation, noting that the prosecutor's office had not prepared a new indictment, the relevant court stopped the criminal proceedings. The applicants, upon termination of the proceedings, filed a claim for damages for the time spent in custody, and this claim was granted.
LEGAL ISSUES
The complaint was declared admissible on the merits only in respect of one of the applicants (hereinafter referred to as the applicant).
Regarding compliance with article 5, paragraph 4, of the Convention. (i) the Urgency of consideration. Although one of the applicant's applications for release from detention was considered within four days, which corresponds to the concept of "urgency", the situation with the other application was different: the authorities considered it for 25 days.
More specifically, after the decision of the Bulgarian authorities to join the consideration of his request for release from custody petitions of three co-accused in the case (which was due to the fact that they served in the framework of a criminal case) transfer the request from the Prosecutor's office in the capital of Bulgaria, which received a petition in U.S. district court in another city, which was empowered to consider this request, took 19 days. Even taking into account the distance between the two cities (230 km) and the need to transfer the case file to the district Court so that it could consider the applicant's application with a full examination of the factual circumstances, the Court decided that the delay in considering the application, for which the Bulgarian Prosecutor's Office was solely responsible, was excessive.
(ii) A temporary ban on the filing of applications for release from custody. In rejecting the applicant's second request for release from custody, the court prohibited the applicant from filing further similar requests for two months.
This measure was provided for in the Bulgarian Code of Criminal Procedure. The Court did not rule out the possibility that such a ban could be justified in the case of a clear abuse of the prisoner's procedural rights (for example, if the filing of petitions was used to delay the proceedings or obstruct the investigation). However, it was the Bulgarian authorities who were obliged to demonstrate the necessity of applying this measure by providing relevant and sufficient grounds for the relevant decision to exclude any suspicion of arbitrariness.
Bulgarian legislation does not provide for the possibility of automatic consideration of the question of the legality and necessity of placing a person in custody, prisoners themselves must request such a review. In the present case, when the district court decided to apply the impugned restriction, the applicant had already been detained for five months, at that time he had submitted only one application for release from custody, and the new application had been pending for several days, which together suggested that the applicant had not abused his right to apply for release from custody.
Moreover, the criminal case against the applicant had not yet been completed, which meant that new evidence could be collected that could, for example, confirm the existence of a reasonable suspicion against the applicant. These circumstances made it even more necessary for the Bulgarian courts to provide clear, indisputable arguments to justify the application of the ban in question.
Nevertheless, the district court decided to apply the ban for the maximum period provided for by law, without any explanation of the need for this measure or the chosen period for its application. Consequently, the Court concluded that the measure applied was unjustified and contrary to the applicant's right to have the question of the necessity of his detention examined at regular short intervals.
RESOLUTION
The case involved a violation of the requirements of article 5, paragraph 4, of the Convention (adopted unanimously).
The Court also found a unanimous violation of article 5, paragraph 5, of the Convention: the applicant received compensation for the damage caused to him by his excessively long detention (which amounts to a complaint under article 5, paragraph 3, of the Convention), but no violation of his rights guaranteed by article 5, paragraph 4, of the Convention was found, and no corresponding compensation was paid to him. The new remedy introduced in Bulgarian law, which provided for special compensation for a violation of article 5, paragraph 4, of the Convention, was not applied retrospectively, and there was no other remedy under which the applicant could have availed himself of the right to compensation under this paragraph after the Judgment of the European Court of Justice.
COMPENSATION
In the application of article 41 of the Convention. The Court awarded the applicant EUR 5,000 in respect of non-pecuniary damage.
Source of publication: https://espchhelp.ru/blog/3615-dimo-dimov-and-others-v-bulgaria .
